Поезията е дом, който всеки ден се
опитвам да достроя.
Понякога е масивен и просторен,
друг път – със стени от преплетени пръчки
от речни върби, измазани с кал. Вратата на
този дом е много ниска като на една стара църква, където влязох преди време. Трябва да се поклоня, за да пристъпя.Poetry is a home that I'm trying to finish building every day. Sometimes it is solid and spacious, sometimes it has walls made of interwoven sticks from river willow and plastered with mud. The door of this home is low like the one of an old church that I visited a while back. I have to bow down in order to step in.
Светилище
До каменния саркофаг задремал е пазачът —
превърнал се е в гущерче, а то ми мери ръста.
Преструва се, че спи, и няма да заплаче,
щом времето го храни с варовикови пръсти.
А гробът царски празен е. Царица също няма.
Пазачът само знае — излезли за минута
да пият от живота — вода в дъждовна яма,
а аз съм нереалният, и в камънак се лутам.
Но сенките забързват. Обектът ще затваря
и може бариерата да рухне от омраза.
И пътят се снишава с бензиновите пари
към дом, жена...
И гущерче, което мен ще пази.
Пак е развързан последния възел на вятъра.
Хоризонтът наточи във слънцето тънкия нож.
И пропадна небето, натежало до вчера от влагата,
а градът ще прозира по-висок и добър тази нощ.
Затрептява над сградите въздухът в светло предчувствие.
С тънки нишки обвива косите зеленият здрач.
А земята е жива, но затрупана долу под партера
и не иска да слуша за нашия смях или плач.
И надмогнал природата, любопитният клан на дървото
ще надникне в прозореца, който вечности странно блести.
И ще тупат по пътя узрелите кестени топло
като ритъм в любим, но забравен с годините стих.
Врата в Стария град
Тази врата е залостена там от незнайни години,
подпира я времето с крак от ръждиво желязо.
А белият камък отпред стопанина чака да мине,
отвисоко да яхне коня в челото белязан.
Колко пъти е стъпвал на него в хладната утрин -
издълбан е от стъпката като белег в душата.
И поставям крака си отгоре му, и расна отвътре,
и се вдигам със педя над средния ръст на нещата...
Пазар за птици
На птичия пазар кълвяха въздуха
пернатите в измръзнали кафези.
Приплясваха като с шамари хлъзгави,
и облачният ръб в очите слезе.
Небето беше ниско като в храма
с порутен свод. И мокър сняг поръси.
Бездомни са търговците и няма
вината им след двайсти век да търсим.
И всяка сляпа мъст ще бъде срамна,
щом крият посинелите си длани.
За малко, щом ужасен студ настане,
повикайте търговците във храма!
