Аз съм просто Мея. Постоянно и с усилие
си търся поводи за живот. Така някога разбрах
тъжната истина, че "невинността не знае
какво иска, порочността знае какво искат от
нея". Лутам се някъде по средата. Може би
и затова пиша. Не зная какво искам, не зная
и какво искат от мене (а може би и не искам
да знам), което прави нееднозначен
привидния покой, в който съм застинала.
На 45 съм и все повече мисля, че житейските
битки много рядко си струват. Предпочитам
съзерцанието и непознатите измерения.
Останалото разпилявам.
I'm just Meya. Constantly and with effort I'm looking for a reason to live. Once I've found the sad truth that "innocence doesn't know what she wants and wickedness knows what is wanted from her". I'm wandering between the two. Maybe that is the reason I'm writing. I don't know what I want and I don't know what is expected from me (may be I just don't want to know) and this makes ambigious the apparent repose in which I'm frozen. I'm a 45-year-old woman and the more time passes the more I think that there's no point in fighting. I've concluded that life battles aren't worth trying. I prefer contemplation and unknown dimensions. And about the rest - I throw it away.
Сънувачи
сънувачите на любов
обхождат душите си
от полюс до полюс
във влюбените си експедиции
към непознатите светове
на други сънувачи
и в средата на самотата си
насред съня
някъде на земята
от някой вгледан в небето
бял площад
отлитат
цяла сватба гълъби
цяла сватба
гълъби
Красноречие
Ти говориш и аз разбирам всичко.
Дори и това, което не искам.
Спасително за ламаринен покрив
Навярно трябва да съм кротка,
щом стъпвам по нагрята ламарина.
Да се превърна в бяла котка
и да те срещна, и да те отмина.
Навярно трябва и навярно може
да сгъна в оригами три пиеси.
Почти го мога, да се обзаложим!
Почти не мога, ако ще съм честна.
(Тук скривам тъжната гримаса
и казвам стихове меланхолично).
Ремарките, без планетарна маса,
омекотяват сблъсъка на личности,
за да излъжат режисьорa вятър
променлив в постоянство на стихия.
И всичко се превръща на театър.
И любовта, и тишината ни. И ние.
Мълчание
обърканите гласове на мълчанието
оркестър преди концерт
настройващ всяка струна за последно
когато любовта ни ще стане
музика
музика
музика
и по нейните петолиния
да се върне във вселената
по детски просто е
само мълчанието може
да е изпълнено
с толкова много
думи
ноти
цветове
ласки
и безкрайности
не говори
моля те
моля те
не говори
Онази вечната
Не искам да ме храниш с живот.
Неговите атрибути
са негова истина, но и негова лъжа.
Любов, секс, секс, секс,
секс...
Обилна трапеза с храна
и грехопадения,
и пиене, и опиянение, и забрава.
И ангели с цимбали от сладост,
за да помним горчивото.
Страх, който да ни управлява.
Страхът да не изгубиш
любов, сила, здраве, имане.
И защо, като ще изгубиш всичко?!
Варварски пир е животът.
Както и да го скриваме,
това се вижда
в страстите, в противоречията,
в глада, в изкушението
и затова ти казвам: не ме храни
с живот.
Стига ми толкова
неистина, лутаници и лъжи.
Погледни ме в очите и ми довери,
ако имаш смелост,
какво ще носиш на гроба ми.
Само в това ще повярвам,
защото за него мярката е друга.
Сладостите раздай на гладните
за тях.
Така или иначе,
ти не можа да усетиш, че
колкото повече се отказваш
от нещо,
толкова повече го имаш.
Защото то те няма!
Може би затова живея непохватно.
Или пък виртуозно?!
Кой би могъл да каже.
Всички се учим на живот
в движение
и никой не знае кое какво е.
Но зная:
ти нямаш смелост да нямаш,
аз нямам смелост да имам.
защото предпочитам свободата.
И си помисли дали
животът с всичките му атрибути
е свобода.
А ти ми говориш за зависимост.
Любов, секс, секс...
Няма любов между Луцифер и Ариман.
Всичко е само подготовка за нея.
Необходимост,
която се превръща в принуда.
Светлина,
която се изражда в гордост.
И кое е любов помежду им тогава?!
Не бъди изкусителен.
Душата ми отдавна не вярва
на думи, с които
се везат капани бод след бод.
Доколкото се научих да обичам
ти казвам:
бъди свободен даже от любовта,
за да усетиш онази вечната.
